Очакванията към 44-тото Народно събрание са големи – пенсионерите се надяват на увеличаване на пенсиите, учителите – на вдигане на заплатите, а някои обществени групи все повече надигат глас за въвеждане на мажоритарна избирателна система. Безспорно, последният въпрос беше повод за противоречиви настроения в обществото и медийното пространство – изказаха се тежки думи, бяха отправени и заплахи. Разбираме ли обаче винаги смисъла на своите собствени искания и можем ли да видим и двете страни на монетата?
Като съзнателни членове на обществото, вярвам, че всеки трябва да прави информиран избор. Затова, преди да сме заклеймили едната или другата избирателна система, нека се опитаме да ги разберем, да откроим позитивите и негативите на всяка. Само чрез обективно изложена информация, освободена от пристрастия, може да дадем адекватен отговор на въпросите, които ни задават, само така може да избегнем популизма.
Мажоритарна система – нека разбулим митовете и легендите
Тя е и исторически първо възникналата (отдаваме път на по-възрастните). В съвременния свят се прилага по-често за избор на еднолични органи. Тази система е известна с фразата – „winner takes it all” или победителят печели всичко. Това наименование не е случайно. Когато се прилага за избор на еднолични органи, системата е проста – тя може да бъде мажоритарна система в един или два тура.
В един тур печеливш е кандидатът, събрал най-много гласове. При система в два тура обикновено се изисква кандидатите на първи тур да са събрали определен процент от гласовете, който им позволява участие на втория тур. Печеливш е кандидатът, събрал най-много гласове на втория тур.
Съществуват и вариации – мажоритарна система на абсолютното и мажоритарна система на относителното мнозинство. Според тази на абсолютното, за да се счита един кандидат за победител, той трябва да е събрал повече от половината (50%+1) от действително подадените бюлетини. Ако не е – стига се до втори тур. Добър пример за това е изборът на президент според българското законодателство. За да бъде избрана кандидат-президентската двойка на първи тур трябва да е събрала повече от 50% от действителните бюлетини. Ако никоя от двойките не го е достигнала, се провежда втори тур, на който отиват първите двама кандидати с най-много гласове. Печели този, който събере по-голям процент от гласовете.
Тази на относителното мнозинство (известна като Уестминстърски модел, по името на Уестминстърския дворец, където се помещава парламентът на Обединеното кралство) – печеливш е кандидатът, който е събрал най-много гласове, без значение какъв процент са те. В този случай, хипотетично, кандидат може да спечели вота и с 10-15 процента от гласовете, стига другите кандидати да не са успели да надвишат тази бройка.
Как обаче се прилага мажоритарната система при избор на нееднолични органи, какъвто например е парламентът у нас?
Тук отново съществуват вариации, тъй като изборите могат да се провеждат в едномандатни или многомандатни избирателни райони – тоест един избирателен район излъчва един или повече кандидати. Интересни вариации на мажоритарната система на „ограничения глас“ и на „кумулативния глас“, които са характерни за система, изградена с многомандатни избирателни райони.
При „ограничения глас“ всяка партия включва в листата си за избирателния район по-малко кандидати от броя, който ще бъде излъчен от района, като по-този начин се осигурява по-широка представителност на партиите. При „кумулативния глас“ всеки избирател има толкова гласове, колкото мандата има избирателният район. Ако Варна например трябва да излъчи 7 депутати, то варненец ще трябва да посочи 7 кандидати от листата или да даде няколко гласа за 3-ма кандидати например. Съществуват системи, които позволяват съставяне на собствена листа от избирателят, който избира своите кандидати от всички партийни листи (Монако е добър пример в тази насока).
Нашата „вариация“
Нека сега да разгледаме ситуацията, която се предложи на референдума от 2016. Да припомним и предложението – мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура за избор на народни представители. Както споменахме, абсолютното мнозинство предвижда кандидатът да е събрал повече от половината подадени действителни бюлетини. В ситуация, в която се избират 240 народни представители, това означава страната да бъде районирана на 240 избирателни района, всеки от който излъчва един народен представител. Във всеки един от тези 240 района печеливш ще е кандидатът, събрал над 50% от гласовете, ако няма такъв – отива се на втори тур.
На пръв поглед всичко звучи приемливо, но нека погледнем какво изисква обективната ситуация.
На първо място:
Почти сигурно е, че на първи тур, предвид множеството кандидати за народни представители, едва ли ще има такъв, събрал над 50% от гласовете, което директно ни изпраща на втори тур, а оттам – двойни разходи за провеждане за изборите.
На второ място – районирането на страната
Всички знаем, че има областни градове като София, Пловдив и Варна, в които е съсредоточена по-голямата част от населението, и в същия момент – такива като Враца и Ловеч, които са с прогресивно намаляващо население (в периода 2011-2015 населението на двата града е спаднало съответно с 12 665 и 8 116). Това води до две разрешения, които звучат еднакво немислимо –
- гражданите от по-слабо населените места да имат „по-тежък“ глас, тъй като с по-малко гласове ще избират кандидат – това и на практика, и на теория нарушава Конституцията, която ни гарантира равното избирателно право – следователно е невъзможна опция. (Именно това беше причината законодателят да промени предходната система, известна като методът на д‘Онт, по която се разпределяха гласовете)
- страната да се районира не по географски принцип, изцяло въз основа на население – вследствие на неравномерно разпределеното население, София с население от близо 1 300 000 ще трябва да бъде районирана така, че хората, които живеят в квартали като Младост или Люлин (с население 2-3 пъти по-голямо от това на Враца) ще трябва да бъдат разделени на няколко избирателни района, а слабонаселените градове, за да образуват един избирателен район, ще трябва да обхващат (в някои части на страната) огромни периметри от територията. По този начин съседи през една улица ще излъчват различен кандидат, а други на разстояние 100 км един от друг – един и същ. Просто казано – това ще създаде сериозни проблеми пред законодателя в определянето на районите. Да не забравяме и сериозната опасност от партийните пристрастия – все пак районите се определят от хора, които имат такива.
И не на последно трето място, на което и аз не мога да измисля разрешение:
Ами гласовете от чужбина в кой район ще са?
Нека обаче да разгледаме и най-широко прокламираният позитив на тази система – както казах, трябва да умеем да виждаме двете страни на монетата.
Това е именно възможността на обикновения избирател да гласува за личност, а не за партия. Напълно подкрепям този извод, но нека бъдем обективни – в съвременното общество един кандидат преди всичко се определя от своята партия, а независимите кандидати имат минимален шанс (само за справка – досега нито един независим кандидат не е успял да влезе в НС). Тоест електоратът на традиционно силните партии ще получи дори по-сериозна подкрепа. Сега е моментът да се върна към фразата “winner takes it all”, казано по друг начин, събралият най-много гласове печели. Поради множеството пристрастия на гласоподавателите надделяват партии, които дори не е нужно да имат повече от 30% подкрепа от гласоподавателите. И тъй като един е победител, се оказва (в хипотетичната ситуация), че 70% от населението е непредставено в най-важния държавен орган.
Най-големият укор към мажоритарната избирателна система, който води до утвърждаване на пропорционалната, е именно тази загуба на гласове, липсата на представителност на големи групи от населението в Народното събрание. Все пак не може да се отрече, че именно по този начин се съставя един стабилен парламент с почти сигурно мнозинство на една партия, което пък ограничава сътресенията в провеждане на избраната политика.
Пропорционалната система – наистина ли е толкова „лоша“?
Нека направим сега обща характеристика и на пропорционалната система, за да е честно. В този вариант изборите винаги се провеждат в многомандатни избирателни райони. В момента например страната ни се районира в 31 многомандатни избирателни района (МИР) – всеки областен град, като София и Пловдив, поради голямото си население са разделени съответно на 3 и 2 МИР.
Избирателите гласуват за партийни листи, които могат да бъдат твърди и гъвкави. Твърдите листи не позволяват на избирателя да променя първоначалното подреждане в листата, докато гъвкавите позволяват на избирателя да изрази предпочитанията си към отделни кандидати чрез посочване на преференции – както е в България. При тази система съществуват бариери, които винаги са предвидени в законодателството. Те поставят граница, под която партията не получава мандат. В България тази бариера е 4% от действителните гласове (те съответстват на 10 народни представители), подадени в страната и чужбина за партии и коалиции. Така се цели възможно най-широка представителност на населението в законодателния ни орган.
Ето и примерен резултат от избори:
В този случай депутатските места ще се разпределят между партиите 1, 2, 3 и 4, а партия 5, получила 2,7% няма да участва, тъй като е под 4%-вата бариера. Гласовете, които е получила, ще бъдат разпределени в полза на другите.
За разпределение на гласовете се използва математическият метод на Хеър-Ниймайер. За целта броят на всички действителни бюлетини се разделя на 240 – така се получава квотата от гласове, която „купува“ един мандат. Колкото пъти една партия, прескочила 4-процентовата бариера съдържа квотата – толкова мандата получава. Почти невъзможно е мандатите да бъдат разпределени от първия път, затова започва втори етап на разпределение. Тук вече значение има коя партия има най-голям остатък неразпределени гласове – тя е първата, която получава депутатско място. И така последователно, докато се запълнят местата. Ето един пример:
| Квота: 100 000/240 = 416 гласа | А – 35 000 гласа | Б – 25 000 | В – 20 000 | Г – 17 000 | ОБЩО: 100 хил. бюлетини |
| Първо разпределяне | 35 000/416 = 84 места | 25 000/416 = 60 места | 20 000/416 = 48 места | 17 000/416 = 40 места | Разпределени – 232, остават 8 места за разпределение |
| Второ разпределение – въз основа най-голям остатък от предходното деление | 56 – получава 1 място втора | 40 – 1 място – получава 1 място трета | 32 – 1 място – получава 1 място четвърта | 60 – най-голям остатък – получава следващото място първа | Разпределени – 236, остават 4, останалите 4 се разпределят последователно докато се изчерпят местата |
Плюсове на тази система несъмнено е широката представителност на населението – едва 4% от активните гласоподаватели остават непредставени. Тази система обаче почти сигурно съдейства за силна опозиция на управляващите, което затормозява провеждането на ясна и целенасочена политика и може да доведе (както сме свидетели) до чести смени на правителствата.
Има ли извод?
И двете системи имат свои позитиви и негативи. Не мисля, че едната следва да бъде определена като по-добра от другата, стига да е съобразена с националната идентичност, с нагласите на населението, тя може да е успешна.
